Димитър Стоянов пред Карбовски: разговорът, в който един министър на отбраната каза неща, които рядко чуваме публично

Има интервюта, които минават и заминават. Има и такива, към които човек се връща, защото в тях са казани неща, които обикновено остават извън официалния политически език. Такъв е разговорът на Мартин Карбовски с министъра на отбраната Димитър Стоянов. За мен този разговор има и още едно измерение.

С Димитър Стоянов сме учили в едно и също военно-въздушно училище в България – ВВВУ „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия. След това професионалните ни пътища поемат в различни посоки. Аз специализирах във военната академия „Жуковски“ в Русия, а Димитър Стоянов преминава обучение във Военновъздушния колеж „Максуел“ в САЩ.

Две различни военни школи. Две различни системи. Но един и същ фундамент – българската военна подготовка. Днес той е министър на отбраната на България. И макар че вече не ми отговаря на съобщенията в Messenger във Facebook – което напълно разбирам, защото човек на този пост има огромна отговорност и вероятно няма време за лични разговори – аз продължавам да следя внимателно това, което казва публично. А в разговора с Карбовски той каза много неща, които заслужават да бъдат чути и обсъдени.

Какво всъщност каза министърът?

Една от най-съществените теми е въпросът какво се е случило с българската армия през последните десетилетия. Стоянов не говори като политически коментатор, а като човек, преминал през системата и достигнал до най-високите нива на военното управление. Той посочва болезнената истина: България е изостанала технологично и днес има сериозен проблем с комплектоването на армията с личен състав. По думите му средната неокомплектованост е около 20 процента. Това означава, че проблемът не може да бъде решен само с покупка на ново оръжие. Може да купим самолети, танкове, радари, дронове и ракети. Но кой ще ги използва? Кой ще ги поддържа? Кой ще управлява сложните системи? Това вече е въпрос не само на Министерството на отбраната, а на демографията, образованието, икономиката и отношението на обществото към военната професия.

„Няма хора“ – това е голямата слабост

В разговора Стоянов поставя проблема съвсем директно: липсват офицери, сержанти и войници. Той обвързва това с демографската криза и с постепенното снижаване на критериите за прием в армията. Дори здравословните критерии са били намалявани, казва министърът. Тук разговорът естествено стига до казармата. Стоянов не казва просто „връщаме задължителната военна служба“. Напротив – той признава, че въпросът е сложен и че обществото трябва да проведе сериозен дебат. И това е важно.Защото армията не е само оръжие. Армията е дисциплина. Армията е отговорност. Армията е подготовка за момент, в който държавата трябва да може да защити себе си.

България унищожи част от собствените си способности

Една от най-болезнените теми в разговора е съдбата на българската военна техника. Стоянов говори за технологичната пропаст, която се е появила между България и други съюзнически държави. В разговора се стига и до План 2003, до съкращаването на армията и до унищожаването на значителни количества техника. В интервюто е поставен и въпросът за стотиците български самолети, които са били нарязани. Стоянов определя последиците от този процес изключително остро. Тук вече не става дума за Русия или Америка. Става дума за България. За способността на една държава сама да решава от каква армия има нужда.

НАТО не означава „някой друг да ни пази“

Може би една от най-важните части от разговора е тази за член 3 и член 5 на Вашингтонския договор. Стоянов обръща внимание, че преди да говорим за член 5, трябва да говорим за член 3 – задължението всяка държава да поддържа собствен отбранителен потенциал. Това е съществено разграничение. Членството в НАТО не освобождава България от отговорността да има собствена армия. Напротив. Колкото по-силна е собствената национална отбранителна способност, толкова по-смислен е съюзът.

А какво дадохме на Украйна?

Другият болезнен въпрос е военната помощ за Украйна. В интервюто Стоянов прави конкретно уточнение за ракетите С-300: според него не е вярно публично споменаваното количество от 5 процента; той говори за 10 процента от ракетите за комплекса. Подчертава обаче, че конкретните документи за предоставеното въоръжение са класифицирана информация. Това поставя един фундаментален въпрос:

Кога българското общество ще има възможност да получи пълна историческа равносметка за това какво е било предоставено от българските складове?

Тук трябва да има баланс. Военната тайна има своето място. Но демократичната държава има и задължението един ден да даде отчет пред гражданите си.

Най-интересното: Стоянов не говори с омраза

В разговора има нещо, което ми направи особено впечатление. Димитър Стоянов не отрича нито американската военна школа, нито необходимостта България да бъде част от НАТО. Но същевременно той не говори и с омраза към Русия. Той казва нещо много просто: „Аз си харесвам моята си държава, така че аз съм българофил.“ Точно тук според мен трябва да започне нормалният български разговор. Не русофил срещу американофил. Не НАТО срещу Русия. Не „за“ едните и „против“ другите. А България да има собствен интерес.

За F-16 трябва да можем да говорим честно

Особено интересен е разговорът за F-16. Стоянов признава, че има забавяне при комплектоването и че България е потърсила компенсации от американската страна. Той посочва възможност за допълнителни места за обучение, въоръжение или друга техника като форма на компенсация. Това също е важен сигнал. Когато България купува въоръжение от САЩ, Германия, Франция или друга държава, отношенията трябва да бъдат партньорски. Съюзникът не е клиент без права. България трябва да защитава националния си интерес.

Най-болезнената тема: 5 процента от БВП

Стоянов говори и за достигане на разходите за отбрана до 5 процента от БВП, като прави разграничение между преки военни разходи и разходи, свързани с националната сигурност – инфраструктура, киберсигурност и други дейности. Но тук идва един от най-важните въпроси:

Къде ще отидат тези пари?

В интервюто Стоянов признава, че значителна част от средствата ще отидат към чужди компании и силни европейски икономики. И казва още нещо изключително важно – че България е пропуснала възможността част от тези средства да останат в българската индустрия. Сега Министерството на отбраната се опитва да върне част от парите в България чрез български подизпълнители. Това трябва да стане национална политика. Защото ако България ще харчи милиарди за отбрана, тези милиарди трябва не само да купуват чужда техника. Те трябва да създават български технологии. Български предприятия. Български специалисти. Български работни места.

Дроновете променят войната

Друг изключително важен момент от интервюто е свързан с дроновете. Стоянов признава, че България има проблем с развойната дейност и че държавното финансиране за нея е било крайно недостатъчно. В същото време той говори за български частни компании, които развиват такива технологии със собствени средства. Тук има огромна възможност. България има инженерни кадри. Има университети. Има отбранителна индустрия. Има традиции във военната техника. Има частни компании. Това, което липсва, е държавна политика, която да ги обедини.

България трябва да произвежда, а не само да купува

Стоянов говори и за загубените способности на българската отбранителна индустрия. В разговора той посочва, че България има заводи и потенциал за производство на боеприпаси и определени видове въоръжение, но не използва достатъчно възможностите на европейските фондове за развитие на собствената отбранителна индустрия. Това е може би най-важният икономически извод от целия разговор.

Отбраната не трябва да бъде само разход.

Тя може да бъде и двигател на технологично развитие. Изследванията, електрониката, комуникациите, дроновете, киберсигурността, радарите, изкуственият интелект и новите материали могат да създадат цяла нова индустриална екосистема.

Двамата ученици от Долна Митрополия

И тук се връщам към началото. Аз и Димитър Стоянов сме учили в едно и също военно-въздушно училище. След това аз тръгнах към руската военна школа „Жуковски“. Той – към американския Военновъздушен колеж „Максуел“. Животът ни постави в различни среди. Но днес, когато слушам думите му като министър на отбраната, ми прави впечатление не толкова коя школа е завършил той или коя съм завършил аз. По-важното е друго.

И двамата сме получили военно образование с една основна цел – България да има способност да защитава себе си.

И затова неговите думи трябва да бъдат чути. Не защото са думи на министър. А защото зад тях стои професионален опит.

Да говорим за истината, без да се страхуваме

Димитър Стоянов казва пред Карбовски неща, които могат да бъдат неприятни за едни или други политически сили. Говори за грешките на българската политическа класа. Говори за унищожени способности. Говори за технологичното изоставане. Говори за недокомплектуваната армия. Говори за зависимостта от чужда техника. Говори за пропуснатите възможности български компании да участват в модернизацията. Говори за необходимостта България да има собствен отбранителен потенциал. И говори за мир. Това последното е особено важно. Защото един министър на отбраната не трябва да бъде министър на войната. Неговата работа е да направи България достатъчно силна, за да не се налага българският войник да воюва.

Българският интерес трябва да бъде над геополитическите пристрастия

Може да сме членове на НАТО. Може да сме членове на Европейския съюз. Може да имаме стратегически отношения със САЩ. Може да имаме исторически, културни и икономически отношения с Русия. Но преди всичко сме българи. И когато се харчат милиарди за отбрана, когато се купуват самолети, ракети, радари, бронетехника и системи за противовъздушна отбрана, един въпрос трябва да стои над всички други:

Какво получава България?

Не Америка. Не Германия. Не Франция. Не Русия.

България.

И ако разговорът на Димитър Стоянов с Карбовски помогне на повече хора да започнат да задават точно този въпрос, той вече е изпълнил важна обществена функция. А аз, като човек, който е вървял по същите коридори на военното училище в Долна Митрополия, макар и по-късно да е избрал друга военна школа, бих казал само едно на моя стар колега:

Димитре, продължавай да казваш истината за състоянието на Българската армия.

Дори когато истината е неудобна. Защото армията може да бъде модернизирана. Техниката може да бъде купена. Парите могат да бъдат намерени. Но изгубеното национално самочувствие и чувството за отговорност към България се възстановяват много по-трудно. А без тях нито НАТО, нито F-16, нито най-съвременните ракети могат да направят една държава истински силна.